Всяка година през месец май Европа обръща специално внимание на една от най-важните, но често пренебрегвани теми: психичното здраве. Европейската седмица на психичното здраве е време за разговор, осъзнатост и действия, насочени към това всеки човек – независимо от етнос, възраст или социален статус – да има достъп до психическо благополучие и подкрепа.
Но когато говорим за психично здраве в България, трябва ясно да посочим: Ромските общности са сред най-застрашените, а в същото време – и най-пренебрегваните.
Защо психичното здраве в ромската общност е под риск?
Психичното здраве не може да бъде разглеждано единствено като функция на личната устойчивост или индивидуален избор. То е дълбоко обусловено от социалните, икономическите и културните условия, в които хората живеят и се развиват.
Когато говорим за психично благополучие, е необходимо да го поставим в контекста на няколко ключови фактора:
-
Сигурност в дома и на работното място
-
Достъп до качествено образование и здравни грижи
-
Усещане за принадлежност и социална свързаност
-
Признаване и уважение към културната идентичност
-
Равни възможности за личностно и професионално развитие
За голяма част от представителите на ромската общност в България, именно тези базови условия за психично благополучие са системно ограничени или напълно недостъпни. Това води до повишени нива на хроничен стрес, тревожност, депресия, емоционално изтощение и социална изолация. Тези предизвикателства не са резултат от индивидуални дефицити или липса на мотивация, а са отражение на дълбоко вкоренени структурни неравенства и историческа маргинализация, които продължават да оказват влияние върху ежедневието и психическото здраве на много роми в страната.
Сред основните фактори, които допринасят за тази уязвимост, могат да бъдат откроени следните:
Бедност и липса на достъп до услуги – Голям процент от ромските домакинства живеят в условия на крайна бедност, което означава липса на базова сигурност: достатъчно храна, стабилен доход, здравна застраховка, подслон. Тази ежедневна борба за оцеляване води до постоянен психически натиск, особено когато става въпрос за родители, отглеждащи деца в несигурна среда. Липсата на ресурси често прави психичното здраве последен приоритет, а търсенето на помощ от специалист – невъзможен разход. В много случаи няма дори общински или социални програми, които да осигуряват подкрепа на терен.
Системна дискриминация – Психиката на всеки човек страда, когато усеща, че не е желан, не е приет и не е оценен. За много роми дискриминацията не е абстрактен проблем – тя е ежедневие: в училището, на работното място, в институциите, дори в здравната система. Това води до вътрешно отдръпване, ниска самооценка и чувство на срам, което се предава през поколенията. Децата растат с усещането, че трябва да се защитават, вместо да се развиват. А възрастните губят мотивация и вяра, че нещо може да се промени.
Реч на омразата – Езикът, с който обществото говори за ромите – в медиите, онлайн и в публичното пространство – има реално въздействие върху психичното здраве на хората. Обидите, подигравките, стереотипите и агресивната реч водят до емоционални травми, особено при младите. Това често води до тревожност, социална фобия, отказ от участие в обществения живот или дори агресия и самоизолация като защитна реакция.
Стигма към психичните страдания – В много ромски общности съществува силна стигма към теми като депресия, тревожност, паник атаки или нужда от терапия. Често хората се страхуват, че ще бъдат възприети като „луди“, „слаби“ или „безполезни“, ако потърсят помощ. Това води до мълчание, срам и подтискане на симптомите, докато състоянието не се влоши сериозно. В резултат, хората страдат сами, а децата растат без модел на здравословна емоционална грижа и изразяване.
Липса на културно-адекватна грижа – много здравни специалисти не познават специфичните културни нужди на ромските семейства. Дори когато има психолози и социални работници, много от тях не са подготвени да работят с културното многообразие на ромската общност. Това създава бариери на недоверие, неразбиране и дори отхвърляне. Резултатът е, че ромските семейства не се чувстват в безопасност и не се връщат към услугите, дори когато са им нужни.
Психичното здраве не е само въпрос на лична грижа – то е отражение на средата, в която живеем.
Докато ромските общности са изправени пред социална несправедливост, дискриминация и липса на подкрепа, те ще бъдат поставени в по-висок риск от психични страдания, без да имат достъп до реална помощ. Решенията не са лесни, но са възможни – чрез системна подкрепа, културно разбиране и целенасочени политики, които поставят човешкото достойнство в центъра.
Нека не забравяме:
Психичното здраве е обща грижа.
И не може да има истински прогрес, ако някои общности изостават.