Психичното здраве е неразделна част от цялостното благосъстояние на всеки човек. Но за хиляди роми в България то остава недостъпен и често неразбран аспект от живота. Въпреки че в последните години темата за психичното здраве набира все по-голяма гласност, реалността в маргинализираните общности показва една сериозна пропаст – не само в достъпа до услуги, но и в разбирането за това какво означава „да се грижиш за психичното си здраве“.
Когато говорим за недостиг на психично-здравни услуги в ромските квартали и села, често си представяме липсата на клиники, психолози или мобилни екипи. Но достъпът до психично здраве е не само въпрос на инфраструктура, а и на доверие, приемане и комуникация.
Много роми не търсят помощ не защото не искат, а защото:
-
не вярват, че ще бъдат приети с разбиране;
-
се страхуват, че ще бъдат заклеймени;
-
не знаят към кого да се обърнат;
-
нямат финансови или логистични възможности.
Тази невидима бариера между общността и институциите често остава незабелязана, но тя съществува и ежедневно възпрепятства хората да получат помощ навреме.
Културата не е пречка – липсата на културна чувствителност е.
Много ромски семейства имат дълбоко вкоренени ценности, свързани със семейството, общността и честта. В някои случаи това може да доведе до потискане на емоционалните затруднения, особено когато страдащият се притеснява да не „натовари“ близките си или да не бъде възприет като слаб. Решението обаче не е в опростяването на проблема като „културна бариера“, а в изграждането на психично-здравна грижа, която е чувствителна към културния контекст. Това означава:
-
специалистите да бъдат обучени да работят с многообразието;
-
да се използва разбираем и достъпен език при комуникация;
-
да се създадат услуги в партньорство с местни ромски организации и лидери.
Когато общността е включена в процеса, доверието расте, а стигмата намалява.
Психичното здраве не започва и не свършва с един човек. В ромските общности често се наблюдават т.нар. „поколенчески травми“ – когато болката, страхът или социалното изключване се предават от родителите към децата не като думи, а като модели на поведение, емоционални реакции или липса на емоционална подкрепа. Деца, които израстват в среда на бедност, нестабилност или дискриминация, често развиват усещане за несигурност и тревожност още в ранна възраст. Без интервенция, тази емоционална уязвимост може да прерасне в по-сериозни състояния в тийнейджърските години и зрелостта. Профилактиката на психичното здраве трябва да започва в семейството и в ранна възраст – чрез образователни програми, работа с родители, емоционално образование в училище и налични услуги в общността.
Много роми не говорят за психичното си здраве, защото не са научени, че това е позволено. Или не вярват, че някой ще ги чуе. За да се променят тези нагласи, е необходимо да дадем платформа на самите хора – да разказват за своите трудности, да намират солидарност, да усещат, че не са сами. Ролята на медиите, социалните мрежи, местните организации и професионалистите е да създадат тази среда – на приемане, човечност и подкрепа.
Психичното здраве не е привилегия. То е право. Право, което трябва да бъде достъпно за всички – независимо от етнос или социален статус. Ако искаме справедливо общество, не можем да оставяме цели групи извън системата на грижа и подкрепа. Психичното здраве на ромите е обществен въпрос. И е време да започнем да го третираме като такъв – не с предразсъдъци, а с ангажираност, разбиране и истински партньорства.